Доброволчеството – кауза и мисия
„Нещо много лошо се извърши в душите на хората и в отношенията им днес като резултат, безспорно, на социалните и политически промени от последните години. Най-често срещаният тип на човека – поне в градовете – е станал съвсем друг – далеч по-лош, по-груб, по-себичен, по-невъзпитан, по-некултурен, по-лишен от духовност в сравнение с този, който населяваше времето, в което протече животът ми. Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите: честността, скромността, добротата, трудолюбието. Думите ми са силни, но и болката ми е такава.“
Цитатът е от интервю преди седем години на вълшебника, чиито помощници са думите, а произведенията му, в проза и поезия, са номерата, радващи публиката – Валери Петров. Авторът е поредният човек, който си отиде от този свят с огорчение, заради това, в което се превръщат хората.
Всички виждаме колко много се промениха и продължават да се променят ценностите и приоритетите ни. Децата и младежите гледат по-често в айфоните си, отколкото в очите. Родителите не възпитават – те по цял ден ходят на работа, може и на две места и смятат, че с изкараните пари дават всичко необходимо на децата си. Младежите робуват на съвременния материализъм. С една дума – хората стават по-забързани, самовглъбени в себе си. И основното – забравят да са добри хора и да правят добро. Защо?
Доброволчеството не е работа, не е задължение, още по-малко наказание. То е постъпка на човечност, на разбиране и съпричастност. Каузата ни на този свят е да помагаме на ближните си, а мисията в живота ни – да правим добро. Не е трудно. Не коства много. Дори се чувстваш по-добре.
Примери за доброволчество – безкрай. Можеш да почетеш на невзрящи хора или да разходиш куче. Можеш да засадиш дръвче или да дариш дрешки за изоставени деца. Можеш да дариш усмивка, вяра и надежда. Но насила няма как да стане. Просто е нужно желание, за да го направиш.
Можеш ли да си представиш свят, в който да не си помагаме един на друг? Това означава милиони самостоятелни единици, които живеят само за себе си. Може ли да се живее в свят на егоизъм? Невъзможно е. Възпитанието си е възпитание, но душата на човек никой не може да я промени. Не можем да живеем така, защото винаги ще има хора, които имат нужда от помощ и хора, които предпочитат да дават, вместо да взимат. Това му е хубавото – колкото и да се оплакваме, все пак намираме сили, начин да помогнем на някого другиго. И това е каузата ни – да бъдем едно цяло, да си помагаме, да сме съпричастни със съдбите на другите.
Човек живее седемдесет, осемдесет, дори сто години, учи, ходи на работа, прави кариера, създава семейство на някакъв етап. Един умен човек ми каза „Работа, кариера… Всичко това е между другото. Семейството, децата, любовта – те са важни.“ Умният човек беше зъболекарката ми. Думите й вникнаха много надълбоко в мен. Баба ми си отиде от живите преди няколко месеца. Разбрах, че когато човек си отива от този свят, той не мисли за работата си, още по-малко за училище. Тогава човек се сеща за всичките мили думи от близките си, за любовта през живота си. Спомня си за добрите думи дори на някой възрастен човек, срещнат на улицата. Спомня си за доброто, което са направили на него и за доброто, което той е сторил. За това живеем – това е смисълът – да правим добро, да не искаме нещо в замяна, просто да правим добро…
Каузата и мисията на доброволчеството всъщност са каузата и мисията, които трябва да ни водят в живота. Няма по-удовлетворяващо нещо от това да помогнеш на някого и от това да чуеш едно „благодаря“. Да си доброволец е страхотно. Чувстваш, че правиш нещо, за да бъде света около теб по-добро място и даваш нещо от себе си за някой, който се нуждае. Давайте, помагайте, бъдете доброволци. Истинското щастие е това да даряваш щастие на другите.
Автор: Антония Атанасова Симова
Активна среда 