Информационното общество в условията на глобализация

 Ина Данева, докторант “Връзки с обществеността“, ФЖМК, СУ „Св. Климент Охридски“


 

Съвременното възприемане на процесите на световна глобализация започва в средата на 18. и началото на 19. век – период, известен с промишлената революция, характеризиращ се със стремителен ръст на индустриалните производителни сили и утвърждаване на капитализма като господстваща икономическа система в световен мащаб. По време на индустриалната революция настъпват промени в структурата на обществото, водещи до повишаване на производителността на труда, бърза урбанизация, световен икономически растеж, което от своя страна предизвиква повишаване на жизнения статус на населението, преминаващо от аграрно общество в съвременна градска цивилизация.

Структурните промени на социалните връзки от този период могат да се отнесат към понятието „глобализация“ в контекста на отделните ѝ аспекти на проявление. Обобщено, според дадените определения, глобализацията е процес с динамична природа, който се характеризира с бързонастъпващи промени в социалната и социално-комуникационната действителност – събирателен термин, обозначаващ поредица от икономически, социални, технологични и политически процеси, проявяващи се в отношенията между отделните държави, организации и хора. По своята същност промените са свързани с настъпването на всеобщо разпространение и взаимно проникване на идеи, капитали, технологии и култури, с отпадане на границите и разстоянията като фактор в световен мащаб.

Ако задълбочим анализа в посока към спецификите на информационния напредък, който е основната характеристика на съвременния глобализъм, вероятно ще открием най-значимия принос на този процес по отношение на текущия етап на развитие. Всички икономически и социалнозначими епохи в историята на човечеството – прединдустриална, индустриална и постиндустриална – се характеризират с голям брой доказали се във времето технически открития, които от своя страна спомагат развитието в посока информационна глобализация и са предпоставка да назовем света глобален.

Световната информационна глобализация става популярна тема за анализи, изследвания и дискусии в началото и средата на 20. век, когато се заражда т.нар. „индустриална информационна революция“. В исторически план по това време се появяват първите радио- и телевизионни предавания, последвани през 80-те и 90-те години от персоналните компютри и интернет – всички те резултат от световния технологичен подем. Към днешна дата глобализацията е достигнала такива измерения, че създава качествено нова социокултурна среда. Това е социален процес, пораждащ качествено изменени взаимоотношения, характеризиращи нов тип култура, която действа в границите на т.нар. „информационно общество“[1]. Приема се, че терминът е даден от Фриц Маклъп в неговите изследвания, свързани със създаването и разпространението на знания[2]. Във времето понятието придобива съвременното си тълкувание, като за изследване на характеристиките му до голяма степен изиграват роля теориите на Маршал Маклуън, който в своя труд „Галактиката на Гутенберг“ (1962) описва света като „глобално село“, създадено от електрониката, имайки предвид към онзи момент телевизията[3]. Маклуън отбелязва, че глобализацията на съвременните електронни комуникации ще превърне света в нещо различно или че електронните средства за комуникация, базирани на аудио-визуалните технологии, ще доведат до промени в познанието и социалната организация[4].

Терминът „информационно общество“ придобива практическо значение към края на 90-те години на 20. век успоредно с масовото изследване на интернет и ориентацията на националните администрации в развитите държави към подпомагане на модерните обществени процеси[5]. Разбиранията за информационното общество се отнасят до постиндустриалния му характер, като се счита, че информацията се намира в едно ново пространство, превърната е в основен предмет на производство и служи като средство за придобиване и разпространение на знания. Формираната нова среда, наричана още „виртуално“[6], или „кибернетично пространство“, е източник на основните черти на съвременното общество – дематериализация на основните социални и икономически продукти и формиране на единно глобално информационно пространство. Ето защо може да приемем, че най-съществената инфраструктура на информационното общество се формира от и благодарение на съвременните технологии. Социалните промени са мотивирани и аргументирани от информацията и информационните технологии, а съдържанието на преобладаващата част от социалните и политическите решения се определя чрез използването на тези технологии. Икономиката и институциите създават и разпространяват информация и знание, които са фактор при формиране на основните обществени ценности[7].

Информационната революция подменя съществуващите комуникационни образци, тенденции и цели в комуникационния процес на информационното общество. Тя предполага съществуването на нов наднационален и социокултурен план, поставен в нова комуникационна битийност и в нови комуникационни реалии[8]. В съвременното общество информацията е превърната в материализиран ресурс на глобализацията. Така изграденият масов информационния поток разкрива широк набор от комуникационни възможности, но също така и редица опасности.

Взаимопроникването – термин, очертаващ глобализацията, дава предпоставка да бъде разгледан рефлексивният характер на виртуално представената информация, или как отделните комуникатори се влияят от променящата се в комуникационно интегрирана комуникационна среда. Том Улф, един от проникновените тълкуватели на Маршал Маклуън, отбелязва, че според учения „нищо от това, за което хората могат да използват електронните медии, не може да се сравни с онова, което те причиняват на човека неврологично и органически. Медиите директно са засегнали централната нервна система на човека и са променили структурата на мисълта му и схемата на поведението му. Те буквално са променили човешката природа. Съобщенията, предавани посредством новите медии, са съвсем неуместно сравнени с начина, по който електронната природа на медиите преобразява човешкия живот. Хората, израснали след откриването на телевизията, имат различен баланс на петте сетива от хората, израснали през предишните четири столетия в свят, в който е доминирал печатът. Те по-скоро са били като примитивни туземци, напълно свързани едни с други, независимо дали това им харесва, или не. Били са пленници на слуховете, които чуват по мрежата, независимо дали са верни, или не. Съвременното електронно племе обаче е разпространено по целия свят и неговата мрежа от слухове е светкавична“[9]. Възможността за ускорена скоростна комуникация и информираност водят до заразна, мигновена обществена реакция към световнозначими теми в границите на информационното общество, които Маклуън обяснява със създаването на по-задълбочена и устойчива ангажираност на обществото към породените или пораждащите се глобални проблеми – способност на информационното общество, дължаща се на неговата нова природа. Уолтър Липман обяснява това явление с характеристиките на човешката природа и условията, в които тя функционира. Действията на човек се основават не на директно и безспорно познание, а на представи или по-точно – псевдопредстави, които сам си е създал или са му били предоставени. Псевдосредата, породена от псевдопредставата за света, детерминира мисълта, чувството и действието. Човек не е бог в Аристотелевия смисъл на думата, който обхваща всичко живо само с един поглед. Той е творение на еволюцията и е в състояние да оцени под формата на образи само онази част от реалността, която му дава възможност да се адаптира към нея. Образите, според Липман, могат да определят поведението на цели групи хора или на отделни индивиди и създават т.нар. „обществено мнение“[10].

Тази теза се доказва и засилва в навечерието на 21. век, когато ставаме свидетели на появата на т.нар. „социални мрежи“. Именно социалната среда е мястото, в което идеите навлизат, подреждат се по групи, приемат се, обсъждат се и се одобряват[11]. Социалните мрежи за кратко време изграждат изцяло нова комуникационна среда за предаване и приемане на идеи и образи, характеризираща се с единно виртуално място за протичане на информация от най-различен тип спрямо почти всички критерии, които отличават различните типове компютърно опосредствана комуникация (КОК) и общуването изобщо. По мнението на водещи специалисти социалните мрежи са явление с глобално значение. Те, от една страна, са свързани с тенденцията към промяна в начина, по който хората комуникират, а от друга страна, проникването на бизнеса в тях променя тяхното предназначение, начин на използване, а вероятно и посока на развитие. Нещо повече, вече все по-често терминът „социални мрежи за предаване на съобщения“ се заменя от „социални медии“. В първото изречение на първа глава „Средството е съобщението“ от книгата на Маршал Маклуън „Да познаем медиите“ авторът отбелязва: „В култура като нашата, която е привикнала с разцепленията и разделянията на почти всичко, в смисъл на контрол, понякога е малко шокиращо да ни се напомни, че в операционен и практически аспект средството се превръща в съобщение“[12]. Съобщението представлява съвкупен продукт на познание и знание, при който ролята на наблюдателя е винаги селективна и обикновено творческа. Видените от нас факти, зависят от мястото, от което ги гледаме, както и от навиците на нашите очи[13]. С други думи, можем да кажем, че комуникаторите и техните субективни представи за съобщението се явяват съществени за самото съдържание и последващото му препредаване в информационния поток. Според Маклуън същността на съобщението не е в неговото съдържание, а в самото средство за комуникация. Не е важно какво се съобщава, а как то се представя на публиката. Самият начин на комуникация е вече информация[14] и това е така, тъй като най-често хората първо определят нещата и после ги виждат, а не обратното. От голямото процъфтяващо и шумно безредие на външния свят се подбира онова, което културата на човек вече е определила като поддаващо се на възприемане, превърнато от нея в стереотип[15].

Маршъл Маклуън нарича „средства“ (медии) всичко, което възприемат сетивата ни, без да се ограничава в рамките единствено на пресата, радиото и телевизията. Според него „нашите човешки сетива, на които всички средства за комуникация са продължение, са постоянни натоварвания на личната ни енергия. Те също оформят съзнанието и опита на всеки от нас да се види по различен начин, споменат от психолога К. Г. Юнг – всеки римлянин бил заобиколен от роби. Робът и неговата психология залели древна Италия и всеки римлянин се превърнал вътрешно несъзнателно в роб. Защото, живеейки непрестанно в атмосферата на роби, той губи ориентация и се заразява от тяхната психология. Никой не може да се защити срещу такова влияние“[16].

След като средството само по себе си представлява съобщение, моделът на комуникационния процес, с отправител на съобщението, тема на съобщението, техническо средство и получател на съобщението, явно става подчинен на средството[17]. Следователно можем да кажем, че средствата за масова комуникация трябва да бъдат възприемани именно като средства за възприятие. До каква степен хората се влияят от тях, зависи от степента на социалната изолация, в която попадат – засилваща се тенденция, разделяща информационното общество според технологичните умения, отнасящи се до поколенческите различия.

Терминът „поколение“ е събирателен за социално-демографска и културно-историческа общност от хора, обединени от границите на възрастта и общите условия на формиране и функциониране в определен исторически период. Типични характеристики на поколението са антропогенните, социално-психологическите, идеологическите, моралните и етно-културните характеристики, културните ценности, социалният опит и начинът на живот[18]. Етимологичният анализ на понятието „поколение“ е представено от Фридрих Енгелс[19], който разглежда въпроса за използваното от Л. Х. Морган в книгата му „Древното общество“ (1877) понятие „ген“, с което обозначава племенните родови съюзи. Енгелс сочи, че концепцията за „производство“ произлиза от арийския корен gan, означаващ ‘размножаване’. Натовареността на понятието, обозначаващо историческа и демографска общност, тръгва от „бащата на историята“ Херодот[20].

Научният анализ върху характеристиките на понятието може да се види в трудовете на западноевропейските социални философи от втората половина на 19. век. Немският социолог Карл Манхайм изследва романтично-историческата същност на поколението, като казва, че „всяко поколение се характеризира с определена позиция по даден въпрос, специфично взаимосвързване и единство между представителите му“[21]. Според него всяко поколение има свое културно изменение, породено от историческия път, по който преминава. Манхайм смята, че смяната на поколенията е универсален процес въз основа на биологичния ритъм на човешкия живот, в резултат на което участниците са нови, а старите постепенно изчезват. Членовете на всяко отделно поколение могат да битуват само в хронологично ограничен сегмент от историческия процес и следователно трябва непрестанно да прехвърлят натрупаното културно наследство към следващите представители[22].

В средата на 20. век теорията на Манхайм дава път на „духовно-историческата теория на поколенията“, описана от испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет, в която поколението се явява обект на историческата дейност, генериращ опит на базата на политическите идеи на своето време. Според него периодът на активно приемане и предаване на информацията е с продължителност около 30 години, разделени на две половини. През първата половина участниците трупат своите идеи и опит, а през втората изповядват и разпространяват одобрените и доминиращи такива[23].

Пълен анализ на съществуващите определения за поколение и проблематиката, свързана с него, е представен в трудовете на руския социолог Игор Кон[24]. Авторът проследява теоретичния път на изследванията, достигайки до съвременните схващания, според които под термина „поколение“ имаме предвид хора в близка възраст и жизнен етап, които споделят обща история, повлияни са от конкретни ценности и идеи, живели са в конкретни обществени условия и събития, т.е. група от хора, в която можем да открием част от белезите, характеризиращи обществото. Споделената обща история, доминиращите ценности, личностните образци и модели на поведение, икономическите и културните условия на хората, живели в един исторически период, оформят специфични черти у тях. Тези черти изследователите наричат „поколенческа личност“. Чертите на поколенческата личност не са строго персонални, а са по-скоро социални; проявяват се не толкова в личния живот, а в обществената среда, като влияят на възприятията, нагласите и поведението при общуването и взаимодействието им с други хора в социално-комуникационния процес.

Първата класификация на поколенията е направена в руската литература през 19. век от демографа А. П. Рославски-Петровски. Съвременната класификация е дело на Марк Маккриндъл – австралийският социолог, който прави аналогия между днешната комуникационна ситуация и тази от средата на 15. век. Според неговото изследване днес половите различия, расата или религията не вземат превес при груповите комуникационни разделения. Резултатите показват наличието на съвременен сблъсък между поколенията на базата на възрастовия показател. Авторът класифицира живеещите към първото десетилетие на 21. век в седем поколенчески категории, характеризирани по критерия „възраст“.

Първата категория той описва като поколението на „Старейшините“, или това са родените преди 1924 г. След тях са родените в годините между 1925 и 1946 г., които той нарича „Строители“. Родените между 1946 и 1964 г. са представителите на „Бейби бум“ поколението, след което следва поколението „Х“, или това са родените между 1965 и 1979 г. Има противоречиви твърдения за възрастовото разделение на поколението „У“, но Mаккриндъл счита, че това са всички родени между 1980 и 1994 г. След 1995 г. той приема, че се ражда поколението „Z“, а след 2009 г. идва поколението „Алфа“, което е и последното в класацията[25].

Авторът описва днешната ситуация като естествен еволюционен процес, в който тенденцията е поколенческите вълни да намаляват периода на своето проявление, следвайки през десетина години, вместо през 20 – 25, което от своя страна изостря различията между комуникаторите. Социологическите изследвания в областта разграничават конфликта на поколенията като процес на противоречия и липса на разбиране между членовете на отделните поколения. Още от древни времена в педагогически трактати и литературни произведения се говори за конфликт на взаимодействие между поколенията. Сократ например изказва своето недоволство от факта, че тогавашната младеж има лоши маниери и не уважава по-възрастните от нея. Научният интерес към проблема обаче може да се открие в научните постижения на западната психология и социология от втората половина на 20. век – изследвания върху проблемите на масовите студентски безредици и появилите се провокативни младежки движения. Теоретичната основа на концепцията за конфликт между поколенията изграждат университетските преподаватели по социални конфликти 3игмунд Фройд, Георг Зимел, Л. Козер и Ралф Дарендорф, които вземат за основа на своята работа идеологическия подход на Хърбърт Маркузе. В своето „Есе за освобождението“ (1969) Маркузе дефинира конфликта между поколенията като природен закон, коренящ се в антропологичната структура на човешките потребности и осигуряващ революционно влияние върху обществото. Други важни за изследването на феномена разработки са научните трудове на американския социолог Л. Фойер: „Конфликт на поколенията“, „Естеството и стойността на студентското движение“ (1969), и „Кризата на поколенията“ на Ж. Мандел (1969). В своя „Манифест на поколенията“ Фойер, перифразирайки „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс, казва: „Историята на всички поколенчески общества е история на борбата за надмощие в социума между стари и млади, родители и деца, зрели майстори и чираци, работодатели и млади работници, учители и ученици“. Според него едва сега обаче, благодарение на числеността на студентските движения, младото поколение придобива власт, която се оказва от решаващо значение. Фройд добавя, че в основата на всички конфликти между поколенията стои вечното съперничество между баща и син (Едипов комплекс) и движещата сила на класовата борба. В този контекст са и разработките от последните години, които обаче ясно показват превеса на младото поколение в конфликтния процес. Нещо повече, Марк Маккриндъл отбелязва, че днес, в условията на информационното общество, за първи път можем да говорим за обърнат модел на надмощие и предаване на информация. В допълнение, доц. д-р Грета Дерменджиева подчертава надмощието на младото поколение благодарение на дигиталната му по-висока образованост и интуитивност. Тя допълва, че с навлизането на новите информационни технологии се разсича непрекъснатата линия на комуникация между различните представители на поколенията, отваряйки комуникационна бариера между тях, която се засилва именно след появата на глобалния информационен бум. Феномен, получил наименованието „информационна пропаст“, или „дигитална неграмотност“, характеризиращ се с естественото отпадане на неадаптивните към текущата парадигма представители[26].

Да бъде изследвана спецификата на т.нар. „общество на знанието“[27], е основополагащо за анализа на днешната комуникационна реалност и за значението на глобализационните промени, влияещи върху информационното общество. „Общество на знанието“ е един от многобройните термини, които са елемент не само от социологическия речник, но и навлизат по-широко в езика, характерен за периода на късната модерност. Впрочем „късна модерност“ е един от въпросните многобройни нови термини. Други такива са „информационно общество“, „постиндустриално общество“, „глобално общество“ или „глобална епоха“, „световно рисково общество“. Трескавото съставяне и многобройните опити да бъдат наложени нови имена съвсем не е въпрос на самоцелна мода или оригиналничене на социолози и други социални анализатори, а отговор на обективна потребност да се разграничат и кодират нови, значими феномени, свързани с мащабни и радикални социокултурни трансформации, т.е. с наистина епохални промени. Многобройните имена, които претендират да обозначат по най-сполучливия и адекватен начин настъпилите промени, очертаващите се главни тенденции на промяна или типичните характеристики на настъпващата епоха, поставят различни акценти, но по същество се опитват да избегнат свеждането на комплексността до една основа или до единно универсално начало[28].

В началото на 21. век динамичните глобални промени, засягащи качественото изменение на обществото до достигането на формирането на информационното общество, потвърждават главната теза на Дениел Бел за първостепенната роля на знанието, която динамизира промяната, поставяйки я в ролята на единствена константа.

Георги Фотев коментира: „В предходните на обществото на знанието епохи земята и природните богатства са производствен фактор благодарение на някакви знания, трудът също естествено е обусловен от знания, независимо колко елементарни са съответните практически знания, капиталът също се обуславя от някакви знания, но други сили, способности, качества и т.н. са решаващи, а не знанията, още по-малко теоретичните знания. В модерната (капиталистическа, индустриална) епоха, например, към тези, които се занимават с произвеждане на знание и правят модерната наука, се обръщат за помощ тогава и само тогава, когато възниква практически проблем. Знанието помага (ролята е вторична) да се изобрети решение на възникналия практически проблем. Принципиалната промяна в обществото на знанието е в това, че знанието задава по радикален начин нови проблеми, и по такъв начин изпреварва установените практики, т.е. всичко останало зависи от него и се налага да се преобразува след него. Разбира се, природните богатства, трудът, капиталът продължават да имат значение, не са изчезнали, което би било абсурдно, но тяхното значение е второстепенно; първостепенна е ролята на знанието и знанието за познанието“[29]. Фотев продължава, позовавайки се на думите на Бел, че „за разлика от парите, знанието е персонифицирано. То не се е настанило в някоя книга, база данни или компютърна програма. В тях се съдържа само информацията, докато познанието винаги се въплъщава в конкретна личност, която го носи в себе си, създава го, увеличава го или го обогатява, преподава го или го предава на другите, използва го или злоупотребява с него. Така благодарение на прехода към обществото на знанието личността излиза на преден план“. Авторът прави разграничение между образования човек в предходните епохи и човека на знанието в информационното общество, но в горецитираната ключова мисъл се поставя силен акцент върху личността, която излиза на преден план. Човекът на знанието обаче фактически е свързан с технологиите в най-широкия смисъл на думата. Нито социалният живот, нито личността, нито информационното обществото могат да се сведат единствено до определена технология, респективно да се основават изцяло само на знанието, придобито от нея. Разбира се, обществото на знанието е свързано с радикални промени във всички измерения на тоталния жизнен свят. Интелектуалният капитал в информационната ера се превръща в движеща сила, и това е силно желано. В новата икономика стойности са не нещата, а понятията, идеите и образите. Ето защо за богатство се счита не материалният капитал, а човешкото въображение и творчески способности. По правило, интелектуалният капитал не се разменя – такава е неговата природа. Неговите притежатели го пазят добре и го предоставят на партньорите си под наем или чрез лиценз за ограничена употреба. Базираното на интелектуалния капитал общество, което в този смисъл е общество на знанието, се характеризира с изключителна динамика и се отдалечава все повече, скокообразно, от предходните обществени форми, т.е. подобни общества изостават все повече като неконкурентоспособни. И действително, една неголяма група страни, които се превръщат в общества на знанието, стават все по-независими от останалите. Тъй като всички общества се отварят – процес, който е неумолим и навярно необратим – то, естествено, най-способният човешки потенциал се устремява по своя воля към обществата на знанието, което метафорично назоваваме „изтичане на мозъци“. Подобен избор се подкрепя и легитимира от универсалните права и свободи на човека. Неравенствата и различията в многомерен план – икономически, социални и т.н., стават все по-големи и драстични и което е още по-важно, неравенствата в информационното общество в рамките на глобалния свят са всекидневно видими и натрапващи се. Това е възможно тъкмо поради процеса на глобализация. Като цяло, едно отделно общество става видимо за своите членове благодарение на масмедиите. Видими също така са и неравенствата между съставящите го социални групи, като тъкмо преживяването им от неравностойните е особено интензивно и болезнено. Благодарение обаче на глобалните медии, и не само на тях, цели общества виждат всекидневно своята неравностойност, което води със себе си до коренна промяна в начина, по който преживяват реалното си положение, сравнявайки го с това на благоденстващите. В предхождащите глобализацията времена реалните неравенства между различните общества са се знаели повече или по-малко абстрактно, а в напълно затворените общества и общности хората са били изцяло в неведение. Знанието обаче, или по-точно казано – информационното познание, се причислява към това информационно поколение, което е израснало в епохата на технологичния прогрес. Знанието, което в обществото на знанието има ключово значение и прави всички останали фактори второстепенни, е специализирано. Освен това радикалните промени не преодоляват неравномерното разпределение на знанията в обществото. От типологична гледна точка човекът на знанието не е образованият човек по смисъла на по-старата традиция, когато той се е стремял и е претендирал да бъде универсална личност благодарение на общото си знание. Образована личност се нарича още човек с голяма обща култура. Принципно е немислимо обаче да съществува информационно общество от всезнаещи. Знанието, което има първостепенна роля в информационното обществото, запазва статута си, ако се обновява и адаптира, което поставя под въпрос установеното знание. От предходното изложение се подразбира, че в световното общество неравномерността на разпределението на знанията се манифестира в още по-големи мащаби, като цели региони са съвременни от гледна точка на календарното време, докато от гледна точка на историческото и социокултурното време живеят в различни епохи, с тази разлика, че окото на глобалната медия „събира“ всичко във виртуалния глобален свят[30].

Информационното обществото не би могло да съществува извън границите на глобализацията, създавайки качествено нова социокултурна среда, която да надгражда и променя постоянно. Технологичният прогрес създава предпоставката за образуването на чувствителна маса, която има взискателно участие в глобалната обществена социална промяна. Модерното общество обаче е вътрешно нестабилно, защото се основава на идеята, че всички хора правят едно и също, но поради различни причини. Да се очаква, че всички хора във всички времена ще мислят за различни неща и въпреки това ще правят едно и също, е съмнителна спекулация. Обществото днес не се създава на принципа на взаимността, не и въз основа на споразумението, а по-скоро на базата на случайно стечение на обстоятелствата, при което адаптивно дигиталните индивиди могат да анализират средата и да ѝ въздействат. Глобализацията в информационното общество се отнася до формирането на глобални институционални структури, които организират вече обособеното глобално поле, както и на глобални културни форми, които или са създадени от глобално достъпни обекти, или са превърнати в такива. В този смисъл ще бъде валидно твърдението на Е. Николов, че „няма европейска култура, има европейско културно пространство с присъщите му временни или трайни исторически характеристики“[31].



Използвана литература:

 Дерменджиева, Грета. Еволюция на човешката комуникация и медиите // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 11. София, 2004, с. 24.

Кирова, Людмила. Българските виртуални общности.

Кискинов, Вихър. Българско и европейско информационно право. Сравнителен анализ. София, Сиела, 2005.

Кон, Игорь Семенович. Социология личности, Политиздат, 1967.

Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛиК, 2001.

Михайлов, Владимир. 100 години от рождението на Маршал Маклуън: средството е съобщението.

Николов, Е. Културната идентичност на Европа, 2005.

Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. Естетика. Философия. Култура, 1991.

Робъртсън, Р. Глобализацията: време – пространство и хомогенност – хетерогенност. – В: Глобални модерности. София, Критика и хуманизъм, 2004.

Фотев, Г. Общество на знанието и контекстуален универсализъм. // Теоретично списание за политика и култура „Разум“, 2002. <https://goo.gl/35KMNe&gt;

Bell, D. The coming of post-industrial society: a venture in social forecasting. New York: Basic Books, 1973.

Crawford S. The Origin and Development of a Concept: The Information Society. In: Bull. Med. Libr. Assoc,1983.

Engels, Friedrich. The Origin of the Family, Private Property and the State, 1884.

Herodotus. The Histories. New York, 2004.

Lane, R. E. The Decline of Politics and Ideology in a Knowledgeable Society. American Sociological Review, 31(5), 649-662. doi: 10.2307/2091856, 1966.

McCrindle, Mark. Word Up: a lexicon of Generations Y & Z: A guide to communicating with them. Australia: The ABC of XYZ, 2006, p. 3

McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York. McGraw-Hill, 1964.

Mannheim, Karl. The Problem of Generations, London, 1952.

Philip, Marchand. McLuhan, Marshall. Botschafter der Medien. Stuttgart.



 

Цитирана литература: 

  1. Терминът „информационно общество“ за първи път е употребен в доклад на японски учени. Прието е обаче, че масовата употреба на термина започва след публикуването на трудовете на икономиста Фриц Маклъп, който го използва като базисно понятие в своите изследвания, свързани със създаването и разпространението на знания.
  2. Crawford S. The Origin and Development of a Concept: The Information Society. In: Bull. Med. Libr. Assoc. 71(4) October 1983.
  3. McLuhan, Marshall. The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man. University of Toronto Press, 1962.
  4. Пак там.
  5. Кискинов, Вихър. Новите качества на правото в информационното общество. // Съвременно право. 2006, № 1.
  6. Терминът „виртуално пространство“, или „виртуална реалност“, се използва за означаване на среда, която физически не съществува, но е факт благодарение на информационните технологии.
  7. Кискинов, Вихър. Българско и европейско информационно право. Сравнителен анализ. София, Сиела, 2005.
  8. Робъртсън, Р. Глобализацията: време – пространство и хомогенност – хетерогенност. – В: Глобални модерности. София, Критика и хуманизъм, 2004.
  9. Цит. по: Проф. Владимир Михайлов, д.н. Още ли средството е съобщението? – В: Годишник 2006, Департамент „Масови комуникации“, НБУ <https://goo.gl/35KMNe&gt;
  10. Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛиК, 2001.
  11. Пак там.
  12. McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York. McGraw-Hill, 1964.
  13. Липман, Уолтър. Общественото мнение…
  14. McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York. McGraw-Hill, 1964.
  15. Липман, Уолтър. Общественото мнение…
  16. Philip, Marchand. McLuhan, Marshall. Botschafter der Medien. Stuttgart.
  17. Михайлов, Владимир. 100 години от рождението на Маршал Маклуън: Средството е съобщението.
  18. Кирова, Людмила. Българските виртуални общности. <http://liternet.bg/publish3/lkirova/virtualni.htm>
  19. Engels, Friedrich. The Origin of the Family, Private Property and the State, 1884.
  20. The Histories. New York, 2004
  21. Mannheim, Karl. The Problem of Generations, London, 1952
  22. Пак там.
  23. Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
  24. Кон, Игорь Семенович. Социология личности, Политиздат, 1967.
  25. McCrindle, Mark. Word Up: a lexicon of Generations Y & Z: A guide to communicating with them. Australia: The ABC of XYZ, 2006, p. 3
  26. Дерменджиева, Грета. Еволюция на човешката комуникация и медиите // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация, Т. 11. София, 2004, с. 24.
  27. „Общество на знанието“ се въвежда в академичната литература от Даниел Бел, който определя като такова посткапиталистическото общество (Bell, D. The coming of post-industrial society: a venture in social forecasting. New York: Basic Books, 1973.). Преди него Робърт Лейн използва подобно понятие – knowlegeable society (Lane, R. E. The Decline of Politics and Ideology in a Knowledgeable Society. American Sociological Review, 31(5), 649-662. doi: 10.2307/2091856, 1966.), но повечето от посочените автори цитират Бел като първоизточник. Като синоними могат да се използват информационно общество, постиндустриално общество, глобално общество, дигитално поколение и др.
  28. Фотев, Г. Общество на знанието и контекстуален универсализъм. // Теоретично списание за политика и култура „Разум“, 2002. <https://goo.gl/35KMNe&gt;
  29. Пак там.
  30. Пак там.
  31. Николов, Е. Културната идентичност на Европа, 2005.

 

Бележки:

[1] Терминът „информационно общество“ за първи път е употребен в доклад на японски учени. Прието е обаче, че масовата употреба на термина започва след публикуването на трудовете на икономиста Фриц Маклъп, който го използва като базисно понятие в своите изследвания, свързани със създаването и разпространенето на знания.

[2] Crawford S. The Origin and Development of a Concept: The Information Society. In: Bull. Med. Libr. Assoc. 71(4) October 1983.

[3] McLuhan, Marshall. The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man. University of Toronto Press, 1962.

[4] McLuhan, Marshall. The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man. University of Toronto Press, 1962.

[5] Кискинов, Вихър. Новите качества на правото в информационното общество. // Съвременно право. 2006, № 1.

[6] Терминът „виртуално пространство“, или „виртуална реалност“, се използва за означаване на среда, която физически не съществува, но е факт благодарение на информационните технологии.

[7] Кискинов, Вихър. Българско и европейско информационно право. Сравнителен анализ. София, Сиела, 2005.

[8] Робъртсън, Р. Глобализацията: време – пространство и хомогенност – хетерогенност. – В: Глобални модерности. София, Критика и хуманизъм, 2004.

[9] Цит. по: Проф. Владимир Михайлов, д.н. Още ли средството е съобщението? – В: Годишник 2006, Департамент „Масови комуникации“, НБУ. <https://goo.gl/35KMNe&gt;

[10] Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛиК, 2001.

[11] Пак там.

[12] McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York. McGraw-Hill, 1964.

[13] Пак там.

[14] McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York. McGraw-Hill, 1964.

[15] Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛиК, 2001.

[16] Philip, Marchand. McLuhan, Marshall. Botschafter der Medien. Stuttgart.

[17] Михайлов, Владимир. 100 години от рождението на Маршал Маклуън: Средството е съобщението.

[18] Кирова, Людмила. Българските виртуални общности.<http://liternet.bg/publish3/lkirova/virtualni.htm>

[19] Engels, Friedrich. The Origin of the Family, Private Property and the State, 1884.

[20] Herodotus. The Histories. New York, 2004.

[21] Mannheim, Karl. The Problem of Generations. London, 1952.

[22] Mannheim, Karl. The Problem of Generations. London, 1952.

[23] Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.

[24] Кон, Игорь Семенович. Социология личности, Политиздат, 1967.

[25] McCrindle, Mark. Word Up: a lexicon of Generations Y & Z: A guide to communicating with them. Australia: The ABC of XYZ, 2006, p. 3.

[26] Дерменджиева, Грета. Еволюция на човешката комуникация и медиите // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 11. София, 2004, с. 24.

[27] „Общество на знанието“ се въвежда в академичната литература от Даниел Бел, който определя като такова посткапиталистическото общество (Bell, D. The coming of post-industrial society: a venture in social forecasting. New York: Basic Books, 1973). Преди него Робърт Лейн използва подобно понятие – knowlegeable society (Lane, R. E. The Decline of Politics and Ideology in a Knowledgeable Society. American Sociological Review, 31(5), 649-662. doi: 10.2307/2091856, 1966.), но повечето от посочените автори цитират Бел като първоизточник. Като синоними могат да се използват понятията информационно общество, постиндустриално общество, глобално общество, дигитално поколение и др.

[28] Фотев, Г. Общество на знанието и контекстуален универсализъм. // Теоретично списание за политика и култура „Разум“, 2002. <https://goo.gl/35KMNe&gt;

[29] Пак там.

[30] Фотев, Г. Общество на знанието и контекстуален универсализъм. // Теоретично списание за политика и култура „Разум“, 2002. <https://goo.gl/35KMNe&gt;

[31] Николов, Е. Културната идентичност на Европа, 2005.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: