Строителите на съвременна България

Това не е една от типичните истории, които сме свикнали да чуваме. Тя е истинска, съществуваща в реалния живот. В нея има герои, но са от онези скромните, от онези, които тихомълком жигосват историята с действията си.
Годината е 1989. Месецът е ноември. Еуфорията витае из въздуха. Комунизмът е съборен. Измамният строй, с който всички са свикнали да живеят,  който навреди на психиката и стандарта на живот на обществото го няма. Дойде така желаната демокрация. Но хората се оказват неподготвени за нея. Царят беднотията, хаосът, объркването, незнанието, неподготвеността. Кризата влиза с вратата. Правителствата се сменят по – лесно от скоростите на стария „Чавдар“. Хората протестират – улиците едвам побират тълпите. А тишината, какво е това? Безброй гърлени викове, скандиращи „Оставка !“ и „Победа“ разцепват въздуха, заразявайки с ентусиазъм, с желание, с промяна. Гърлени викове на хора, много от които загубиха работата си в името на така наречената „приватизация“. Гърлени викове на хора, много от които бяха обречени на глад и мизерия.
Нашите герои – той и тя – са едни от многото обикновени хора. От тези, потърпевшите. Той – инженер с висше образование, десет години практически стаж, признание от високопоставени лица, уволнен. Тя – шивачка в държавно предприятие, скромен и съвестен работник, уволнена. Те – трудно преживяващо семейство, очакващо дете. Най – хубавото събитие в най – неподходящия момент. Е, кои родители биха обрекли малкото си момиченце на един сив безнадежден живот? Не и нашите герои. Единствения изход, който намират като рационален, е да го оставят в дом за сираци с надеждата, че някой някога ще му подаде ръка, ще отвори врати пред него. Нещо, което е непосилно за тях. И така малката България била оставена увита в прокъсано одеалце пред вратите на сиропиталището в Благоевград. Не минало много време, детенцето се разплакало и някой веднага отворил вратата, както става в приказките, разбира се. Обаче жената, която се показала, не била добрата фея орисница, нито някоя симпатична добродушна пълничка старица, а просто Минка – чаровно младо момиче от ромски произход. Минка построила този дом за сираци съвсем скоро, а със средства и помогнали осиновителите и от Америка. Построила го, защото тя израснала в подобен. Е, не съвсем. Била изоставена преди деветнадесет години на неприветливо и чуждо място. През първите шест години живяла между няколко студени и празни стени заедно с хора със студени и празни сърца. Тогава не се появил принцът на бял кон, тя била малка още, но се появили родители с топли усмивки. Били дошли от много далече – чак от Америка. Желаели да заведат там и малката Минка, за да я отгледат, да я обичат. Така се и случило. Цялата любов, с която израснала, направила сърцето и по – голямо. Години по късно, тя решила да се върне на родното си място. Построила това сиропиталище, изградила го с цялата топлота и сърцатост, опитвайки да вложи всичко, което липсвало на нея самата. Сега сиропиталището и е пълно с деца, усмивки и мечти. Разказва историята си на най – малките, опитвайки се да ги възпита като им вдъхва липсващата надежда и ги изпълва с вдъхновение. Защото кое дете заслужава да бъде лишено именно от това?
Годините минават. България вече е една малка шестгодишна дама. Днес Минка събира всички деца на нейната възраст в една стая. Казва им, че вече са клас. Запознава ги с Петър Атанасов – висок, широкоплещ двадесет и три годишен мъж. Представя го като неин приятел. Той ще води училищните занятия на България и другите деца. Съвсем небрежно усмихнато им обяснява, че правото на образование е най – хубавото, което може да им се подари. Обещава им, че ще се забавляват много. Колкото до него – той е програмист по образование, до скоро работил във водеща софтуерна компания, но решил да я напусне, за да се посвети в учителската професия. Мечтаел за това от малък. Бил любознателно малко момче. Харесвало му да научава нови неща, а любимите му игри били с числата. И сега, двадесет и три години по – късно мечтата му се сбъдва. Всеки ден Петър подава спасителните сламки на знанието, а отсреща сирачетата като България се хващат със сетни сили, копнеейки за нови глътки. Учат се заедно как да бъдат отбор, как да си помагат, как да грабят с големи шепи от познанието на другите.

(…)
Днес България е на двадесет и пет години.  Поглеждайки назад във времето се вижда едно новородено. Новородено, оставено, захвърлено само, нежелано пред една врата. Новородено, в което обаче е посадена искрица на желание за борба. Онази борба, ежедневната, личностната. А днес… И днес в очите и гори същата искрица. И днес тя води своята борба – същата, всекидневната, изпълнена с надежда. Но днес е по – силна от вчера. Защото така е научена. Защото ако една съдба се гради, то главните действащи строители в проекта “България – днес” са хора като Минка и Петър, като мен и теб.

*Главните действащи лица са заимствани от реални случаи.
________________________

Автор: Ивана Николаева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: