Белите лястовици на 21 век
За тях няма значение дали ги окачествяват като част от „Белите каски“, „Червения кръст“, „Червения полумесец“ или различни местни организации с разнообразни имена и безкористна цел. Те са там, за да помагат. На терен. В Сирия, Ирак, Нигерия, Судан, Либия. И, за съжаление, още много. За съжаление, защото присъствието им в тези държави предполага наличие на катастрофа, причинена не от природни или друг тип независещи от човека бедствия. Подсказва за наличие на извънредно положение, обявено, официално или пък не (което всъщност го прави още по-извънредно), „благодарение“ на най-висшия интелект на планетата Земя – човешкият. В резултат от неговите лични стремежи за власт, състояние и неограничени ресурси.
Но днес няма да говорим за диктаторските режими (или за демократичните, действащи като диктаторски) и за тяхното пагубно влияние върху собственото им население. Днес ще говорим за обикновените хора, някои от които са част от тези раздирани от военни конфликти страни, а други териториално нямат нищо общо с тях. Душевно обаче са неразривно свързани.
За доброволците става въпрос. Онези, които пътуват до така наречените „проблемни дестинации“ с единствената цел не да се присъединят към най-модерната за вече доста голяма част от западните младежи терористична организация, а чисто и просто, за да помогнат. На онези, които не могат да избягат. На онези, които са останали, и върху главите на които ежедневно прелитат бомби, ракети, изстрели. На онези, местните, чиито проблеми поначало може и да са им съвършено чужди. Водени, обаче, от човешкото у човека те рискуват собствения си живот, за да изкопаят изпод руините на поредната разрушена сграда безжизненото телце на невръстно дете, нищо неподозиращо, а може би разбиращо всичко.
Те са героите. Не американската, руската или някоя друга, участваща във въпросните конфликти, власт. Не Обама, не Путин, не костюмираните политици – играчи на международната сцена. Играчи с човешки животи. А те – доброволците! Които не се разхождат по лъскавите паркети на властта, а стъпват непоколебимо в обезлюдените, сравнени със земята някога велики градове. Които събират остатъците живот, който алчните световни сили не са успели да погубят. Дали са безстрашни? Едва ли. Да си герой не означава да не изпитваш страх. Да си герой означава да се изправиш срещу страха си в името на благоденствието на ближния. Не по религия. Не по култура. Дори не по език. На ближния по родство – човешкото родство!
Кристина Нешева
Активна среда 