Среща със самотата

Ще ви разкажа една история, такава каквато е. Без фалш и преувеличаване. Една история, която стопли сърцето ми, и ме накара да се замисля.

Една ноемврийска нощ не можех да заспя. Както обикновено се ровех във фейсбук, когато попаднах на статия със заглавие ‘‘Посещавай стари хора в домове‘‘. Имаше и снимка – възрастни хора заобиколени от група младежи. Всички с широки усмивки на лице. Възрастните хора включително. Инициативата ме заинтригува и нямаше как да я подмина. След като отворих статията и се запознах с идеята, а тя беше изключително проста и не изискваше кой знае какви усилия, единствено и само време и внимание, реших да се включа. Oтворих си пощата и започнах да пиша имейл на организаторката в 12 полунощ. Странен час за пращане на имейли, но имах такова силно желание да се включа, че не ми се чакаше и час повече!

Ще пропусна описателната част за кореспонденцията ми с организаторката и ще премина направо към посещението.

Бяхме се уговорили да се чакаме пред дома. Тръгнах доста рано от вкъщи, защото не обичам да закъснявам.  Там се срещнах с организаторката и другите доброволци. Доста се вълнувах, а и честно казано се и притеснявах. Докато чакахме пред входа да се съберем всички доброволци, покрай нас мина един дядо, организаторката го поздрави, а той ентусиазиран попита: ‘‘Ще играем ли днес волейбол‘‘? Чакаха ни, чакаха нашето посещение. Във фоайето на дома бяха насядали доста от обитателите, които като ни видяха се зарадваха. Започваха да ни разпитват какво ще правим днес. Отправихме се към клуба в дома, където има пияно и се провеждат различни мероприятия. Клубът започна да се пълни с хора. С посивели коси, но с широки усмивки на лице. Усмивки породени от това, че някой е дошъл да ги види. Всеки от доброволците си намери занимание и баби и дядовци, с които да си говори.  Аз си харесах една двойка – баба и дядо. Реших да поседна до тях и да започна разговора. Трябваше ми време да се отпусна, но дядо Девко и баба Величка бяха толкова весели и дружелюбни и аз бързо се отпуснах. Баба Величка, както повечето от бабите в дома, носеше със себе си една торбичка. По време на разговора ни от нея тя извади снимки. Снимки на семейството си, и започна да разказва. За децата, за внуците, за правнуците. С такъв ентусиазъм. С такава обич.  А аз просто я слушах. Слушах и задавах въпроси. Тя и дядо Девко имаха нужда от това. Имаха нужда от капчица внимание. До нас стоеше и друга баба. Тя побърза да бръкне в нейната торбичка и да извади и покаже и нейните снимки. Снимки, избелели от годините. Снимки, които тя носи със себе си от години. И така беше с повечето хора в дома – с торбички под ръка те кръстосваха коридорите на дома и чакаха някой да пристъпи към тях, за да могат да му покажат снимките. Обитателите на дома са като деца – толкова чисти и добродушни. Вкопчиха се в нас както децата се вкопчват в родителите си. Не се оплакваха от дома. Радват се, че имат покрив над главите си и топла храна.  Зарадваха се и на нас и на нашето посещение. Макар и кратко, макар само за два часа, ние разведрихме сивото им ежедневие.

Това посещение в дома силно ме разчувства. И не затова, че тези хора са пратени в дом, не защото семействата им са ги оставили там, може и да са нямали друг избор. Разчувства ме самотата им. Разчувстваха ме малките детайли – снимките им, историите им. Разчувства ме това, че са остарели. Всички ще остареем, неизбежно е. Но можем да остареем заедно, а не самотни. Не е нужно да познаваме някой старец, за да го заговорим или да му помогнем. Не е нужно да познаваме някой в старческия дом, за да отидем на посещение. Можем да го направим винаги, просто ей така. Без някой да ни чака да го посетим в дома. Можем да отделим час от натоварения ни график, за да накараме някой напълно непознат да се усмихне. Времето и присъствието ни са единственото нещо, което старите, самотни хора искат. Замислете се. С едно толкова просто нещо като присъствието ни можем да направим някой безкрайно щастлив.

За да помагаш не е нужно да си богат материално. Нужно е да си богат душевно. Моля ви,  замислете се. Не бъдете егоисти, бъдете хора! Един ден и ние ще остареем и замислете се, искаме ли да живеем самотно? Обръщайте внимание на старите хора сега, на вашите баби и дядовци, на съседите, на непознатите старци, спрете се и поговорете с тях за 5 минутки. После ще е късно. Това после така и няма да дойде и един ден няма да ги има баба и дядо!

Бъдете хора, моля ви..

 

Автор: Инна Иванова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: