Мария
Детето ми се казваше Мария и беше едва на 11 години, когато я опознах истински за първи път. Човек в действителност можеше да се впечатли от възможностите й за говорене на тази възраст. Беше като преобразувател на пишеща машина, а думите й никога не се лишаваха от своя смисъл. Знаеше какво иска да каже, а и тя самата имаше толкова много събрано в себе си, че време за губене нямаше, нямаше и минута, от коята да се лиши. Затова и беше толкова съсредоточена във всичко, което прави. Целият й кратък житейски път беше минал като по филмите – преживяла толкова много, въпреки крехката си възраст, че дори опитните около нея можеха да се научат на някой и друг житейски урок. И нещата не опираха до дребните нужди на деня. Тя не се интересуваше от тях. Ежедневието й беше скучно, докато аз най-накрая не се ангажирах с нея. А тя толкова се радваше от този факт. Другите около нея, не й обръщаха внимание до този момент. Едни бяха напуснали живота й вече, а други въпреки, че бяха в него, сякаш бяха по принуда. Всяка игра, всеки разказ, който споделяше, беше над това пусто ежедневие. Беше умно момиче и отдавна потопила се в живота на възрастните. Порастнала бързо и неусетно. Толкова, че като че ли никой не забеляза. Но погледнеш ли я, блясъкът в очите й казваше всичко – това, което беше преживяла и което желаеше да преживее в бъдещето, всичките й мечти и тревоги, и сякаш във всеки свой контакт с теб, тя разкриваше и изпълваше със смисъл първата стъпка от всяка своя мечта – да я превърне в споделена.
Заслужаваше много повече от това, което беше получила до момента. А даденият й шанс не беше голям. И вината беше и моя, с безличното ми бездействие до преди няколко месеца. Можеше да предложи толкова много срещу толкова малко в замяна, но никога дори не предполагах. Вчера играхме на разни игри, за които беше прочела в една книга. Помогнах и с уроците, въпреки, че чувствах, че тя разбира по-добре нещата, дори от самия мен, който претендирах да съм й помощник.
Вечерта прииждаше с пълни сили.
Слънцето залязваше, тя реши да вечеря, а аз си тръгнах.
На другата сутрин се върнах да я видя отново.
Когато тя разбра, че отново съм там, се усмихна.
Детето, което ми повериха от социалния дом се казваше Мария.
Твоето те чака там някъде, дори без да подозира. Дари го с усмивка.
_______________________
Йордан Кюркчийски
Активна среда 