Архив

Tag Archives: пътеписи

Днешният пътепис ще ни заведе в Родопите. На места, където миговете са застинали. Където няма по-добър художник от природата. Един дъждовен, диханен следобед се oтправям към село Киселчово, за да бъда като доброволец част от създаването на Център за изкуства и занаяти в сърцето на Родопите. Чух да казват за селото: „То е накрая на пътя, далеч от Бога, Царя и дори Партията.“

Пътят криволичи покрай селца, черги, хора, къщи, салтанати. Омайват ме с миризма на восък и тишина на параклис, а оловносивото небе всеки миг и ще се се разцепи. В постоянната надпревара с дъждовните облаци следвам внимателно ръчно направена карта с кръстчета, кръгчета и указания, сякаш търся заровено скрито съкровище. Очите и душата ми не могат да се наситят на зеленината и пъстротата на пейзажа. Пътят от асфалтов става кален, горски и предизвикателен, а малко след това – пешеходен. Вървя измежду каменни къщи и очаквам да ме заварят поолющени дувари, прорастнала трева в улуците, затворени кепенци. Сякаш търся изоставената гледка на напуснат пейзаж, вместо това ме облъхва чудно благоговение.

Посреща ме писателката Мона Чобан заедно с другите доброволци като мен – мечтатели и ентусиасти, обединени от идеята за възраждането на Киселчово. Докато Мона ми разказва как оформянето на арт пространство в селото може да даде началото за спасяване на самото село от обезлюдяване, очите й блестят като нажежени въглени. Арт център Киселчово е място, където всеки може да оформя бита като изкуство, да припомни на сетивата си уханието на топъл хляб, истинско мляко и сирене. Нейната мечта, превърнала се в кауза, ми припомня, че нещата, за които четеш, можеш всъщност сам да сътвориш и изживееш. На шарената сянка под белия салкъм слушах, напоих душата с аромати и така започна нашето сбъдване.

Докато сутринта още лепне по очите покрай каменната зидария се прокрадва уханието на топли мекици и чай от родопските поляни. Сред планинската тишина, под пролетното слънце започваме изграждането на вътрешни дървени стени и тавани, също оформянето на дворното пространство. Подаваме си каменни тикли и дървени греди чрез жива верига и все едно пренасяме съкровища. Дните и задушевните вечери се нижат като тютюн, смехът ни попива в дюшемето, подпъхва се под тиклите на покрива, където се чифтосват котките. Голямата плевня, надвиснала над селцето, сякаш вперила поглед в отсрещния хълм, ще приюти скоро освен тайните ни редица книги, картини, копнежи. Арт Център Киселчово ме улови с една невидима омагьосана нишка, кара ме да се връщам отново да не мога да му се наситя.

_________________

Автор: Яна Велева

(Заглавието е на администратора на блога)

Текстът е публикуван също и тук: http://missis.bg/news/Sbudvaneto-na-mechta-v-surceto-na-Rodopite

Advertisements